бан.сух едно

крайно време е да се хвана на работа след толкова скитане. крайно време е да спра да спя с призраци. (стига браян молко!) и да си купя "не-постен" чувал. този път шипкови храсти нямаше да прегръщат и топлят, ракийката се изпи рано, и после чай от прецъфтяла мащерка.

вчера слязох от пирин, където заради едната подадена ръка се бях качила - замечтана с часове, отлежали месеци - на някакъв стар неизвалял се облак - скитал се година. и сега ми се плаче като дъжд.
дори преди да е имало събуждане в слана и шипки, той си хвана пътя, аз си хванах пътя. пътят по студените камъни ни е един, но докато не залитаме, си го вървим сами и отделни. точка.
утре се махам. с мила. многоточие.

няма да говоря. ще стъпвам, ще си разтягам сухожилията, ще си съкращавам мускулите, ще си пукам мазолите и ще си протягам ръцете докъдето държат. и може би след години, десет години разтворени в по еднодневна среща на година, не знам. можем да вървим заедно. не знам искам ли него или просто не мога да понасям себе си и такива бодежи в сърцето ми позволяват да облека нечия чужда кожа за малко, да я обичам докато е тъмно и сутринта (по една сутрин в годината) по змийски да я оставя до огъня, както се оставя спален чувал.
бахти и зациклилата двуличница дето съм.