когато ме няма

това е защото съм добре.

не искам да ме има.
тук.
нямам нужда от мен.
.за това щастие, търсеното,
в което да си разтворя горчивото мастило, с което се пише
затова си го търся (щастието) в друг - да го разбъркам като мастилница.

после ще си измия върховете на пръстите, а полата и паметта ще ми останат на петна.

или просто съм си забравила зарядното. сори.
други новини: вкъщи няма нет, ще правя мармалад. и ще внимавам какво лято затварям в буркана с боровинките. с руми сме на едно мнение за "моите боровинкови нощи". а именно, че мила трябва да го гледа и че скитнята - самотно или в тройка, по момичешки върви сладко и не съвсем леко, като есен.

бан.сух две

по същество.

за Бански Суходол тръгнах наплашена от миналогодишната ми одисея с една млекарска цистерна и една каруца, които за никъде не бързаха и доста ходене пеша сама по непознат маршрут докато слънцето бързаше да залезе. този път обаче от познатата караулка с Руми ударихме най-бързия стоп, който можех да си представя в южна посока. спря третата кола. отвън - лъскава, измита. вътре чичкото - къде бръснат, къде плешив, по лъскавото му теме личаха белези. спогледахме се, премерихме от една страна "тоя сигурно е криминален" и от друга страна "третата кола все пак, и нали спря до катаджиите". няколко километра по-нататък спря за баничка и се подвоуми дали да остави ключовете в колата, също претегляйки "тия дали имат книжки? а дали им стиска?", "абе, кифли стопаджийки, кво се плашиш. преди да си изпълзят от раниците до волана аз ще се върна." с доста уговорки и отдалече се опита да ни продаде трева, но ние развалихме сделката, защото "ми, свикнали сме да ни черпят." после предложи да ни води на иманярска дупка, но и там удари на камък - "ми, ние нямаме въжета" и последен опит преди да ни остави на Симитли - ако ми покажел римски монети аз разбирам ли ги - "ми, не нумизматиката ми стига само колкото да харча стотинки за бира." разочарован човечецът сочно напсува гениталите на служителите си в дискотеката и отпраши за дълъг бизнес ден (и нощ) в Петрич.

следващият шофьор не беше толкова предприемчив, нито интересен, но дойде бързо и ни остави на входа на Банско достатъчно рано, че да наквасим пресъхнали устни с бира, за да преглътнем гледката. час и нещо преход през града-строителната площадка, после пистата и право нагоре към лагера. 3 часа бърз баир, без много почивки, защото по полянките вече нямаше ягоди за хапване и за сметка на това сенките бяха пълни с мухи, готови да изядат нас.

в лагера, Джо вече зъзнеше, ръчкаше огъня и чакаше нас да се качим, водоносачите да слязат от ледника, групите да си излязат от дупките, бобът да се свари (най-накрая, щото вече четирнайсе часа къкри и само карбид не му била сложила още). докато си печем филийки на жар, Кончето удължава сянка към Котешкия чал, небето се налива със звезди и лагерът се пълни двама по двама с хора гладни и уморени. с Руми носим от най-бързо свършващото горе - домашна ракийка, салатка и пресен хляб. срещу такива ценни провизии, момците си сместват чувалите и ни правят място в щабната палатка.

последните двама слизат от горе след 4 сутринта, но за тях точно никой не се тревожи като се знае, че са решили да изкарат всичките 5 торби въжета и железа от пещерата. само аз сигурно виновно знам колко е хубаво като се забавиш на излизане тъмното да има кой да те чака в 4 с прегоряла от претопляне гозба. освен това ме гонят безсъници. приказва ми се с огъня без думи.

от следващата сутрин лагерът започва та се оттича. колкото не сме се видели снощи в тъмното, се разпознаваме на закуска. после церемониално довиждане. и който остава се заема сериозно с туткане до пладне. разпределя се кой ще сваля инвентар от горе, кой ще носи вода, кой ще обхожда по повърхността, а аз, решила да не си тръгвам тази година без да съм влизала поне веднъж, тръгвам с Трифон в 13-ката, защото него го води треска да мине един духащ тесняк на дъното и днес е последният ден след две седмици ежедневно слизане и чъгъртане люспа по люспа. спускаме се между пряспата и мрамора. в пиринска дупка - само с ръкавици. скалата е студена и блестяща. толкова студена, не дава да я пипнеш, нито да се отпуснеш на нея. реже и дере, закача се за всеки шев, всяко парче топла кожа и студен метал. пещерата е чиста и сурова. тясна и млада. без друга украса освен своята непристъпност. трудно ни пропуска през наклонените си кухини, диктува движенията и неестествената последователност на крайниците ни, които минават някъде преди да сме видели. диктува кога и колко да ни е страх. колко да видим и колко можем да предвидим.

след 6-7 часа търпеливо пробиване с дрелка, мачкане на маджун, тъпчене на фишеци, зареждане, гърмене, чакане, почистване има още дрелка, маджун, фишек... тъпчем се и излизаме един след друг, като всеки сантиметър по който рамото издърпва тялото, всеки ръб, който пусне коляното е победа. Трифон се опитва да чете скалата, да предсказва почерка на цепнатините и следващите им изречения, които водата ще произнесе и разкънти след дълги тихи хилядолетия. токът ни е свършил, карбидката е загаснала и колкото и да я прегръщам не топли (добре, че Пафката ни я даде). последни капси, последен опит и тръгваме. моите рамене са по-малки от упорството на Трифон и настрани излизам от другата страна на коридора до хълбок. поглед нататък не показва нищо по-лесно и безопасно. замазвам малодушието си с обяснение, че красотата в пещерите е както в отворените им хоризонти за дързостта, така и в границите, в тъмното, в онова, което земята решава да скрие от теб, за да се върнеш и пак да те оцени по достойнство преди да реши. казвам, че не ни е пуснала днес и по-добре да я послушаме и почакаме. опаковаме бомбаджийските такъми и тръгваме нагоре.

излизането също е безславно. бавно. закъсняваме. торбите се закачат навсякъде, падат, заклещват се. карат ни да се връщаме и да се изчакваме. заради невидимите торби умора, които се пълнят както се пълни прониквачката с разекипирано въже, закъсняваме още. най-сетне след входният тесняк и на пряспата пещерата се разширява и ни пуска да излезем.

горе обаче има светлина, и не е моята. виквам, че сме добре, напсувам торбата за да не се дърпа на последния отвес излизам. май преди не съм приемала ръка на излизане от пещера, но благодаря за тази. после чай, сварен на примуса с тревога и се прибираме в лагера, по студените камъни, между ярките звезди горе и струпаните лампи на Банско и Добринище в долу. някъде между горната и долната земя мълчим и вървим. с по две-три думи засега. после ще мъмрят по Трифон в лагера, но историята е прекалено позната - недобре планирано време за разекипиране и лоша връзка с хората горе. влизането до долната земя не само е работа в екип долу, ами работа в екип с лагера. с хората, които ще ръчкат огъня и ако се наложи ще слизат да те вадят. а контролното време е договорка между твоите надежди, твоите сили, дисциплина и търпението на другите.

яд ме е когато такива неща не зависят от мен и поради неопитност не участвам пълноценно, нито представям себе си пред тези, на които се възхищавам както подобава, за да заслужа уважение и доверие. явно още имам да се уча, докато не зависи от мен до решаваща степен. а това става с търпение и работа. бързам още да се уморявам по пътищата към по-дълбокото, където търсиш път не толкова в скалата, а собствените си тъмнини.

следващия ден - последен експедиционен - е ден за слънце. дълго лутане из клека и сипея докато маркираме една пещера, картотекирана за федерацията и намерим китка еделвайси. еделвайсите са като Мона Лиза. виждал си ги на толковна емблеми, вкъщи имаше един хербаризиран даже като бях малка, че нямат нищо общо с живото бавно растящо цвете. памучено бяло и влакнесто, упорито цъфти и не съществува освен там където никой не пристъпя. освен нас.

на слизане, при всичката полепнала мръсотия по мен, София ми се стори още по-мръсна с парфюмираните си седалки на коли, духащите вентилатори и шкафове, събиращи еднакви чаши. нищо общо с нашите канчета, всяко обгоряло по различен начин.

за протокола, не бива да пропускам две важни открития: гъбената яхния на Пафката и това, че стопът от Драгичево до София е възможен.

бан.сух едно

крайно време е да се хвана на работа след толкова скитане. крайно време е да спра да спя с призраци. (стига браян молко!) и да си купя "не-постен" чувал. този път шипкови храсти нямаше да прегръщат и топлят, ракийката се изпи рано, и после чай от прецъфтяла мащерка.

вчера слязох от пирин, където заради едната подадена ръка се бях качила - замечтана с часове, отлежали месеци - на някакъв стар неизвалял се облак - скитал се година. и сега ми се плаче като дъжд.
дори преди да е имало събуждане в слана и шипки, той си хвана пътя, аз си хванах пътя. пътят по студените камъни ни е един, но докато не залитаме, си го вървим сами и отделни. точка.
утре се махам. с мила. многоточие.

няма да говоря. ще стъпвам, ще си разтягам сухожилията, ще си съкращавам мускулите, ще си пукам мазолите и ще си протягам ръцете докъдето държат. и може би след години, десет години разтворени в по еднодневна среща на година, не знам. можем да вървим заедно. не знам искам ли него или просто не мога да понасям себе си и такива бодежи в сърцето ми позволяват да облека нечия чужда кожа за малко, да я обичам докато е тъмно и сутринта (по една сутрин в годината) по змийски да я оставя до огъня, както се оставя спален чувал.
бахти и зациклилата двуличница дето съм.