да (не) ти се случи нещо, което 45 години след това няма да можеш да разказваш

развълнуваща и тъжна статия, свързана с конкурса за истории за лични социализми, проведен от интститута за изследване на близкото минало.
искам стаж там. искам да чета и да разказвам. искам да си ровя нахалния студентски вирнат и още пъпчив нос из страниците на партиздат и на тетрадките с тънко и дебело писане. искам от вторични суровини да вадя думи и смисли и яркост в черно белите безименни снимки от албумите на баба и дядо. искам дядо да можеше да ги прочете и да ми разкаже.

"дневниците на Мария от Варна – „вуйчо Бечо се самоуби, бесило черно...Свако Марко се самоуби...пил сода каустик пред вратата на Борисовата градина...господи, станаха много самоубийствата в нашия род...”

"Има едно особено чувство, в гърлото, физическо усещане, че четеш история, която никога не ти е била преподавана, разказана."

1989 краят на историята -> мълчание, игнориране, не отваряне на информация

"тетрадката за приходи и разходи от 1989-а година на семейството на Григор от Пазарджик. Забележителен документ, в който всеки ден от годината е измерен в покупки. Така например първи януари 1989-а година е равен на „ хляб – половин Добруджа, захар 2 кг по 1.50 лв, тахан халва с какао 1 кутия 0.580 кг, на децата за нова година по 5 лева, новогодишни картички и пощенски, общо 54.70 лв”, а 10 ноември, петък, е обикновен ден, в който има „поръчка в стола на здравните работници, хляб – 2броя, отиване и връщане от Лесичево, вестници”, общо 3.30 лв.."

"Няма нито един разказ на човек от висшите етажи на комунистическата номенклатура или на тайните служби."

"Забелязвам, докато чета, два основни типа стратегии, през които се гледа и описва миналото – първата е желанието то да бъде представено като положителен опит, като добро и да бъде противопоставено на днешното, на времето след промените. [...]
Има и друга стратегия – да разказваш за миналото като „лошото”, от което следва днешното още по-лошо.
Има много меланхолия и много тъга. Има ясното осъзнаване, че миналото продължава да е разделено между тези две стратегии и че близо18 години след края на комунизма, ние, които наследяваме историите и на жертвите,и на победителите, не можем да ги синтезираме, да родим една друга, обща история."

"...проумявам „непосилната лекота” на такава съдба – да ти се случи нещо, което след това повече от 45 години няма да можеш да разказваш."